Няма лесен отговор, който да ни освободи от болката...няма път, който остава само да хванеш и да те отведе да пиеш от ручея на удоволствието..а всъщност може ли да определим дълго ли ще останем в тази земя, дори и да я намерим...знаем ли точно какво искаме и колко дълго го искаме....

заблъскаха се едни въпроси в смокиновото созополско лято в главата ми..
щастлива бях..веднага можех да отговоря...Искам това, което е Сега никога да не свършва...Това е...Просто и ясно...Вечно...

но по пътя дотук вече бях изсъзерцавала /хм??/ това:

защо бързаме да се хванем за вълшебната пръчка, която магически ще преобрази света ни, при положение, че повечето от нас просто ще я счупят след като известно време я поупотребяват...Просто няма да може да прави нещата ТОЧНО така, както ги искаме...Защо не пробвахме да изградим взаимоотношения, които са така трайни, че не се обхващат от пръчката....Защо проектирахме така отношенията с хората, че когато започнат спонтанно да се развиват се страхуваме, че не са по сценария в главите ни...и дори и да се развиват още по-хубаво, се притесняваме, че ще се случи нещо лошо и започваме да кроим планове как да го избегнем...

Усетих, че искам да обясня с разум терзанията на сърцето...ами нямаше да има как да стане...Затова се гмурнах в по-дълбокото на душата си:

същността на един човек е най-дълбокото, стои над всичко външно и привидно...Винаги, когато опознаем нещо в дълбината му, изслъскваме образа му...Понякога се изкушаваме да го направим по исканото от нас подобие, но изслъсквайки го, то винаги показва своята уникална същност...Така, се доближаваме до Бог, който, живеейки във всяко едно от творенията си, излиза с пълния си образ...с вложения смисъл...Намерим ли го...сме преодолели предразсъдъци, които само са ни пречили да видим същината и блясъка...

Често пъти предубежденията ни развалят мига, който изживяваме...натоварваме го със спомени, обременяваме го с бъдещи очаквания и не го изживяваме...Очакваме да ни събуди някоя нощ в спомена, или просто да похленчим, че е отминал..А той е сега...Наша е радостта да го изживеем...без да мислим за всички обремененостти, Отчаяно се мъчим да предугадим бъдещото, като го натоварваме с толкова очаквания и често усещане за нещо страшно, че започваме да кроим планове как да го избегнем и мига просто изчезва...в измислени недомислици....

а защо зло?...защо да мислим, че ни очаква нещо лошо, щом може просто в хармонията на света да направим за другия това, което правим за себе си...да протегнем ръка, да изслушаме, да отворим сърцата си...Защо не приемем, че в живота на другия се случват също толкова значими неща, които, дори и незначими за нас и преценките ни, са всичко за другия...Боравим смело с категории като "добро" и "зло" и ги противопоставяме на усещанията на другите за същото...мъчейки ги да ги убедим че ние сме прави...
Погледнах книгата си..."Колибата"...тя предизвика тези размисли...тя, насред знойното лято отмести погледа ми от безбрежното море и обърна навътре очите ми...от онзи подреден наш свят, в който се чувстваме защитени само при спазени правила...на това ни учат и отвсякъде...че следвайки изписаното, ще постигнем жадуваното...Без да усетим, че влизаме в клопката на собствените си социални заблуди...в клопката на йерархичните зависимости...Омагьосаният кръг съвсем затваря пролуките ни да излезем от него, защото йерархията създава правила, които трябва да се спазват, за да се оцелее ...правилата се нуждаят от институции, за да ги защитават и така...всяко ниво създава и ново и ново, далеч по-непродуктивно, но повикано от социалната ни, а не човешката ни система ..."Властническа система" я наричаше авторът на Колибата..."която разрушава връзките между нас, вместо да ги обезпечава"...И затваряйки листа, за да осмисля си давам бързата сметка...че не мога да кажа на момичето, което работи в кафенето до плажа, че добре си върши работата, без да съм купила нещо от нея, а само защото всеки ден слушам как разговаря с клиентите...не мога да кажа на майката на детето на съседния шезлонг, че детето й има очи, които са като безбрежното море...просто защото между нас няма връзка, има зависимости...единият предполагаемо ИСКА нещо от другия...
И така...продължавам...със сбора от правила...започваме да изграждаме и любов...започваме да натоварваме другия с очаквания...Ти и Аз вече не сме Ние...а механичен сбор от правила и очаквания, които се сбъдват или не и дават насоки на разочарованието или очарованието от някой...Но този НЯКОЙ вече е просто искания ни образ, а не просто Той или Тя...Идентичността му се претопява там някъде, където искаме да го натоварим със срам, вина, отговорност...а не да го дарим с любов, за да бъде себе си....

Заключих мислите си...оставих, за да ги споделя с този, който познава сърцето ми...Съгласете се, че ако прекъсна господина отдясно, който пие третата си бира с прозрението, че дълбоко в сърцето си сигурно желае да е на някой прохладен планински хребет или се усмихна на госпожата в ляво, и й кажа, че отдавна не е целунала съпруга си...просто ще сикажат, че тези горещени побъркаха хората....